Print

Чак сега забелязвам, че влакът е спрял. Та това е моята спирка.
Бип-бип-бип-бип-бип-бип-бииииип.
Вратите се затварят, аз изпускам вестника и хуквам към тях. Добре че успявам да се хвърля на перона без поражения. Затътрям се към ескалатора и чакам да ме качи. Добре че денят е към края си. Кратка разходка покрай реката и ще си бъда у дома, ще полегна в градината и ще се насладя на слънцето. Я... За какво слънце става въпрос?
На изхода ме посрещат черни гневни буреносни облаци и аз си казвам, че нямаше да е зле да имам чадър. Едри капки започват да барабанят наоколо и хората хукват в най-различни посоки, вдигат якета над главите си, шляпат из локвите. Всички се оказват мокри до кости за нула време. Страница от вестник с реклами на електрически уреди се лепва върху лицето ми и оставя размазан надпис за тостери „Дуалит”, а секунда по-късно страницата увисва подгизнала и по лицето ми потича мастилена вода.
Какво толкова? Дръпвам вестника, мятам го в едно кошче и хуквам. Дъждът отскача от тротоара и полепва по краката ми, а бледо памучната синя рокля става почти прозрачна и се лепва към гърдите ми, все едно че съм на конкурс за Мис Мокра фланелка – щеше да е доста зле ако бях сред пияниците в някой клуб на остров Ланзароте, но на улицата, на която живея, е направо трагедия. Зърната ми са щръкнали като коктейлни черешки.
Тъкмо когато забелязвам този унизителен факт, мярвам съседа, гордо прикрит под огромен чадър. Спрял е на няколко метра пред мен, под навеса на един магазин, пуши небрежно цигара и се взира някъде в пространството, сякаш не забелязва че около него се излива проливен дъжд. Как е възможно винаги да изглежда толкова страхотен?
В момент на пълна лудост си казвам, че няма да е зле да му кажа „Здрасти”. Съседи сме, все пак. Приближавам до него и сърцето ми започва да блъска и звучи също като метален детектор открил истинско съкровище. Леле, дори не си бях давала сметка колко съм нервна. Поемам си дълбоко въздух. Още веднъж. Давай все така.
Точно така.
- Здрасти. – Усмихвам се и кой-знае защо решавам да вдигна ръка също като индианец.
Само че той не ме вижда, нито пък вдъхновеното ми изпълнение на Бягащата дебела мечка, защото се обръща към красива брюнетка, която се появява на вратата, стиснала бутилка вино. Тя се пъха под чадъра му, стисва го за ръката и двамата поемат заедно по улицата, смеят се и се опитват да заобиколят локвите, прескачат решетките на шахтите по тротоара и се преструват, че се пръскат с вода. Кълна ви се, че приличат на излезли от филм с Джин Кели.
Напълно съкрушена съм, но така и не се въздържам и си пожелавам аз да съм под чадъра до него, суха и щастлива, подскачаща радостно, вместо да вися под дъжда и да се самосъжалявам.
- Хедър*.

*Heather (англ.) – пирен – Б.пр.

Някакъв вик ме кара да се обърна.
- Щастливо цветенце.
Виждам някакви жени скупчени до касата. Младите са облечени в износени тениски и дънки прокъснати на коленете, докато по-възрастните са със забрадки и стискат плетени кошници, които са съвсем мокри. Опитват се да спрат хората, които минават. За съжаление, повечето хора не могат да понасят някой да се опитва да им продаде нещо – независимо дали става въпрос за застраховка по телефона, за религиозни издания на прага, за ромски талисмани по улицата – още по-малко в дъжда, което означава, че никой не обръща внимание на групата ирландски цигани. Не им обръщат внимание, но всички ги забелязват.
Както всички останали и аз съм ги видяла, но така отчаяно ми се иска да се прибера, затова постъпвам по същия начин, както когато видя разни с маркетингови анкети или чуждестранни студенти, които раздават листовки – и трябва да си призная със срам – хората от „Грийнпийс”, които ме приканват да направя дарение. Навеждам глава, гледам напред в една точка и се преструвам, че най-неочаквано съм оглушала.
- Имаш красиво личице, сладурано. – Една от циганките се откъсва от групата и се изпречва пред мен като център нападател ръгбист.
Опитвам се да я заобиколя, но тя не ме пуска да мина.
- Ето, вземи едно цветенце за късмет. Използвай го мъдро и то ще сбъдне най-съкровеното ти желание. Щастието и късметът скоро ще те споходят... – Тя ми набутва в ръцете клюмнало коренче, вързано с розова панделка. – Никога не подценявай силата на пирена.
- Не, благодаря – отвръщам твърдо аз.
- Само два кинта, миличка.
- Не, наистина, не искам. – Опитвам се да избегна погледа й, ала циганката стиска ръката ми. Усещам загрубялата й длан, виждам тъмния тен в контраст с моята бяла и много луничава кожа. Забелязвам изпочупените нокти, изпъкналите кокалчета и разкривените от артрит пръсти, сребърната гривна до розовия пластмасов часовник „Суоч”. Гривната подрънква, докато тя се опитва да ми пробута цветето и не спира да гука и да ме убеждава.
- Задръж го. Довери ми се, пиренът ще направи магия. Късметът ти ще се промени. Всичките ти желания ще се сбъднат.
Как ли пък не. Да не би да ти приличам на пълна глупачка?
Само че по искрящите й очи разбирам, че тя няма да ме остави намира, да не говорим, че дъждът плющи върху главата ми, така че за да се отърва от нея, аз дръпвам цветето и натъпквам две монети от една лира в дланта й. Тя потъва в тълпата подгизнали пешеходци, а аз оставам в средата на улицата, под дъжда, стиснала белия пирен.
Цвете за късмет.
Веднага забелязвам иронията. Държа го между палеца и показалеца и оглеждам стръкчетата вързани с евтина найлонова панделка. И се предполага, че това нещо ще сътвори магия, така ли? Замислям се дали да не го хвърля в някой кош за боклук, но най-близкият е чак на другия тротоар, затова го натъпквам в чантата и тръгвам към къщи. След като сваля всичките си дрехи, ще отворя бутилка вино и ще се отпусна в горещата вана.
Мечтая си как ще се потопя под бялата пяна, как ще отпивам совиньон блан и ще забравя за циганката и цветето на късмета. Забързвам...



Print