Print

Е Д Н О


Добре де! Не се паникьосвай! Всичко е наред! Разбира се, че е наред!
Няма начин да не е наред!
- Бихте ли повдигнали блузката си, госпожо Брандън? – изрича докторката на видеозона с приятен, професионално спокоен глас, като ме поглежда майчински. – За да започнем процедурата, първо трябва да сложа малко крем върху корема ви.
- Ама разбира се! – изричам, обаче не помръдвам нито мускулче, – Просто аз... проблемът е, че... малко съм нервна...
Лежа на едно легло в болницата “Челси и Уестминстър”, цялата настръхнала в очакване. Всеки момент двамата с Люк ще зърнем бебето си – за първи път, откакто беше съвсем дребна точица. Направо не мога да повярвам! Ако трябва да бъда честна, все още не ми го побира умът, че съм бременна! Само след деветнадесет седмици аз, Беки Брандън, по баща Блумууд, ще стана майка! Представяте ли си?! Майка!
Между другото, Люк е моят съпруг. Женени сме малко повече от година, а бебето ни е истински, стопроцентов плод на нашия меден месец! Попътувахме доста, ако трябва да бъда честна, обаче за мен беше фасулска работа да се сетя кога точно сме го заченали – знам, че е станало, когато бяхме в онзи разкошен курорт в Шри Ланка, дето му викат Унауатуна. Само орхидеи, бамбукови дръвчета и приказни гледки.
Унауатуна Брандън.
Госпожица Унауатуна Орхидея Бамбукова Брандън.
Хммм... Нещо ме съмнява, че мама ще го хареса.
- Съпругата ми претърпя лек инцидент в ранния стадий на бременността си – обяснява приседналият до леглото ми съпруг. – Вероятно затова е толкова притеснена.
Стиска ръката ми в знак на съпричастие, а аз му отвръщам със същото. В книгата ми за бременни, дето я чета – “Девет месеца от вашия живот”, – се казва, че трябва да включваме брачния си партньор във всички аспекти от своята бременност, иначе ще го накараме да се почувства обиден и отчужден. Та точно затова се старая да включвам Люк колкото е възможно повече във всичко, което става около непрекъснато нарастващия ми корем. Например онази вечер го включих в гледането на новото ми дивиди – “Бременност и поддържане на ръцете”. Не знам защо, обаче, точно в средата на филма той се сети, че трябвало да проведе някакъв делови разговор, и затова пропусна най-важното. Е, нищо – важното е, че като цяло изобщо не се чувства изолиран от събитието.
- Претърпели сте инцидент, така ли? – обажда се докторката и ръцете й, които до този момент играеха по клавиатурата на компютъра, за малко спират.
- Ами, долу-горе – кимвам аз. – Паднах от една висока планина, докато търсех сестра си по време на буря. Обаче тогава нямах никаква представа, че съм бременна! И затова се притеснявам, че може да съм ударила бебето някак си!
- Ясно – кимва докторката и ме поглежда с разбиране. В кестенявата й, вдигната на опашка коса, проблясват бели косъмчета. Зад ухото й е пъхнат молив. – Не се притеснявайте! Не можете да си представите колко издръжливи същества са бебетата! А сега нека погледнем, а?
Боже! Настъпва моментът, който вече седмици наред обсебва съзнанието ми! С треперещи ръце повдигам блузката си и поглеждам към издутия си корем.
- Бихте ли дръпнала настрани огърлиците си, ако обичате? – допълва докторката. – Любопитна колекция, между другото!
- О, това са много специални огърлици! – възкликвам и ги измъквам през главата си с един замах. – Тази тук е ацтекски символ на майчинството, а това е кристал за плодовитост... това е звънтяща топчица за успокояване на бебето... а този камък е най-специалният – родилен камък!
- Родилен камък ли?!
- Притискаш го към едно специално място в дланта си и той отнема всичките болки по време на раждането! – обяснявам гордо. – Маорите го използват от незапомнени времена!
- Аха! – кимва докторката, повдигайки вежди, след което изстисква върху корема ми някакъв прозрачен крем. После, с леко смръщена физиономия, поставя върху него ултразвуковата сонда и изведнъж екранът встрани се изпълва със странен черно-бял образ.
Затаявам дъх.
Ама това е бебето ни! Дето е вътре в мен! Поглеждам скришом към Люк и го улавям как се е вторачил в екрана като омагьосан.
- Ето ги и четирите камери на сърцето... - започва да приказва докторката, като движи устройството върху корема ми... – А сега виждаме раменете... – Посочва към екрана и аз послушно извръщам глава, макар че, ако трябва да бъда честна, не виждам никакви рамене – само някакви размазани извивки.
- А ето я и ръката... една ръка... – Не довършва и се смръщва.
В стаичката настъпва тишина. Сковава ме страх. Аха, ето значи защо се е мръщела докторката! Бебето ми има само една ръка! Знаех си!
В гърдите ми се надига вълна от любов и желание да го защитавам. Очите ми се изпълват със сълзи. Въобще не ми пука колко ръце имало бебето ми! Дори да е само една! Голяма работа! Ще си го обичам, колкото ще да има! Даже още повече! Двамата с Люк ще го заведем и до другия край на света, ако трябва! Ще съберем средства за изследвания... И само някой да се осмели да погледне бебето ми п? така, аз ще...
- ... и другата ръка... – прекъсва докторката мислите ми.
- Друга ръка ли?! – едва успявам да промълвя аз. – Има си две ръце, така ли?!
- Естествено! – извръща се към мен докторката и ме поглежда стреснато. Ама че жена! – Ето ги тук, уверете се сама!
Посочва към екрана и за моя най-голяма изненада постепенно пред мен се разкриват мъничките костеливи пръстчета. Цели десет, представяте ли си?!
- Извинете! – преглъщам развълнувано и изтривам насълзените си очи с хартиена кърпичка. – Радвам се! За мен е огромно облекчение!
- Доколкото мога да преценя, всичко си е съвсем наред! – добавя успокояващо жената. – Не се притеснявайте да плачете! За бременните е съвсем нормално да бъдат по-емоционални от обичайното. Нали знаете – хормоните се вихрят... и така нататък!
Хайде пак тези хормони! Писна ми! Всички все за тях ми приказват! Като онази вечер Люк – когато се разревах на онази реклама със сладкото кученце. Обвини хормоните. Глупости! Никакви хормони – съвсем нормална съм си. Просто рекламата беше много тъжна!
- А сега най-важното! – обявява докторката и пак започва да щрака нещо по клавиатурата. От принтера се заизвива влакова композиция от изображения в черно и бяло, а после тя ми ги връчва. Вторачвам се в първото. О, чудо! Забелязвам очертанията на глава! А главата си има миниатюрно носле... и устенца, и... всичко! Господи!
- Така – отсича тя и се завърта към нас във въртящия се стол. – Всички данни са налице. Единственото, което искам да знам, е дали държите да научите пола на бебето!
- Не, благодаря! – побързва да отговори Люк, целият грейнал от щастие. – Вече говорихме надълго и нашироко по този въпрос, нали така, Беки? И двамата сме на мнение, че ако узнаем предварително, ще развалим цялата магия!
- Както желаете! – кимва жената и ни се усмихва. – Щом така сте решили, от мен няма да чуете повече нищичко!
Няма да чуем повече нищо ли? Ама това значи, че тя вече е видяла пола на бебето, нали така?! И може веднага да ни каже!
- Не че сме го решили окончателно, нали така, Люк? – обръщам се колебливо към него аз. – Просто си говорихме!
- Напротив, решихме го! – извръща се към мен стреснато той. – Не си ли спомняш как го обсъждахме цяла вечер и накрая решихме, че предпочитаме да бъде изненада?
- Да бе – смотолевям аз, обаче не мога да откъсна очи от размазаната снимка от видеозона. После ми хрумва нещо и допълвам: - А защо да не чуем изненадата още сега, а? Така де, магията няма да се развали!
Добре де, може би не съм съвсем права. Но само аз ли толкова държа да узная пола на нашето бебе?
- Наистина ли го искаш? – обажда се Люк и веднага усещам онази така позната нотка на разочарование в гласа му. – Искаш да разбереш още сега, така ли?
- Ами... – започвам колебливо, - ако ти не искаш...
Последното, което сега ми трябва, е да ядосам Люк с нещо. Откакто разбрахме, че съм бременна, от него няма по-мил и любящ съпруг! Напоследък започнаха да ми се прищяват какви ли не чудновати неща – например оня ден внезапно ме връхлетя странното желание за ананас и розова плетена жилетка. И Люк лично ме разведе по магазините, за да ми ги купи!
Тъкмо се кани да ми отговори нещо, когато мобилният му телефон започва да звъни. Той го измъква от джоба си, обаче жената вдига ръка и заявява с категоричен тон:
- Съжалявам, но не можете да говорите тук!
- Ясно! – кимва Люк и се смръщва, когато вижда върху дисплея името на човека, който го търси. – Обажда се Йън. По-добре да му звънна аз.
Няма нужда да питам кой е Йън. Кой друг да е, освен Йън Уийлър – главният спец по маркетинга на корпорация “Аркодас Груп”?! Моят Люк си има собствена компания за връзки с обществеността – “Брандън Къмюникейшънс”, а “Аркодас” са му най-маститият клиент. Направи истински удар с тях – договорът даде страхотен тласък на бизнеса му, при това такъв, че започна да наема допълнителен персонал, а сега се кани да открие цял куп нови европейски клонове.
Така че за “Брандън Къмюникейшънс” нещата вървят повече от добре. Но що се отнася до Люк, той, както обикновено, се съсипва от работа. Никога досега не го бях виждала да играе по свирката на когото и да било. Обаче, ако този Йън Уийлър благоволи да му звънне, Люк винаги, ама винаги му се обажда след не повече от пет минути – ако ще и да е в заседание, да вечеря или да е дълбоко заспал. Оправдава се, че бизнесът му бил такъв и че “Аркодас” му плащали точно за това.
Единственото, което мога да кажа по въпроса, е, че ако въпросният Йън Уийлър звънне, докато раждам, телефонът на Люк изхвърчава автоматически през прозореца!
- Наблизо има ли стационарен телефон, който мога да използвам? – обръща се Люк към докторката. – Беки, надявам се, че нямаш нищо против аз да...
- Върви – махвам небрежно с ръка аз.
- Елате, ще ви покажа – кимва жената и става от стола си. – Веднага се връщам при вас, госпожо Брандън!
И двамата изчезват зад вратата, която се затваря с леко прещракване.
Оставам сама. Компютърът е все още включен. Ултразвуковата сонда е поставена точно до монитора.
Мога просто да протегна ръка и...
Не! Стига глупости! Даже нямам представа как се използва! И освен това ще разваля магическата изненада! Щом Люк държи да изчакаме, значи ще изчакаме!
Помествам се на леглото и започвам да си разглеждам ноктите. Мога да чакам за какво ли не. Разбира се, че мога. Безпроблемно мога да...
Господи! Не мога! Не и чак до декември! Пък и всичко е точно до мен, на една ръка разстояние! Никой няма да... Само ще надникна. На 0бързичко. И въобще няма да казвам на Люк! И пак ще разполагаме с нашата магическа изненада по време на раждането – е, за мен няма да е точно изненада, но все пак... Именно!
Привеждам се надясно и докопвам сондата. Поставям я върху гела на корема ми – и върху екрана веднага се появява познатият размазан образ.
Направих го! А сега само трябва да я поместя мъничко, за да хвана главното!... Ето така... Свъсила вежди, аз започвам да движа сондата върху корема си – ту наляво, ту надясно. Източвам врат, за да не пропусна нищо от екрана. Ама то било много по-лесно, отколкото си мислех! Очевидно ми идва отвътре и...
Ето я главата! Малеее, колко е голяма! А това там трябва да е...
Ръката ми застива на място и аз затаявам дъх. Зърнах го! Вече знам пола на нашето бебе!
Момче е!
Образът не е така ясен, както го беше докарала докторката, обаче голяма работа! Пак се вижда съвсем ясно! Двамата с Люк ще си имаме син!
- Здравей! – прошепвам аз по посока на екрана и усещам как гласът ми потреперва. – Здравей, момченце сладко!
И вече не съм в състояние да спра сълзите, които рукват от очите ми. Ще си имаме разкошно момченце! И ще мога да го обличам в сладки гащеризончета, и да му купя количка с педали, и двамата с Люк ще играят заедно крикет, и ще го кръстим...
Господи, ами сега?! Как ще го кръстим?
Чудя се дали Люк ще се навие да го кръстим “Бъркин”. Така ще мога да му купувам всички бебешки глезотийки с марката “Бъркин”!
Бъркин Брандън. Готино звучи, не мислите ли?
- Хей, бебчо! – подвиквам аз по посока на голямото, подобно на глава изображение на екрана. – Имаш ли нещо против да се казваш Бъркин?
- Но какво правите, за бога?! – стряска ме гласът на докторката и едва не падам от леглото. Тя стои на прага на стаичката, заедно с Люк, и двамата ме наблюдават ужасени. – Ама това оборудване е на болницата! Никой друг не трябва да го пипа!
- Извинете! – изхълцвам и изтривам очи с ръка. – Просто исках да го погледна още веднъж! Люк, виж, говоря на нашето бебе! Истинско чудо, не мислиш ли?!
- Къде? – втурва се въодушевено към мен Люк. – Покажи ми!
Въобще не ми пука дали той ще забележи, че бебето е момче и че изненадата му ще бъде опропастена. Не мога да не споделя този безценен миг от живота си с него!
- Ето я главата, виждаш ли? – посочвам му аз. – Здравей, миличко!
- А къде е лицето? – присвива озадачено очи той.
- Нямам представа. Сигурно от другата страна – махвам небрежно с ръка. – Здрасти! Това са мама и татко! И ние много, много те обичаме!
- Госпожо Брандън! – намесва се докторката. – Говорите на пикочния си мехур!


Print