Print

Тази рядка птица – българско
любовно писмо
Да, рядка птица е. Някога, когато в студентските си години моето поколение
слушаше един великолепен рецитал по писмата на Яворов и Мина, си мислеше,
зашеметено в собствената си любовна младост, че да се пишат любовни писма
е нещо голямо и хубаво и че в това изкуство българинът е майстор, подобно на
много европейски и световни хора на изкуството, науката и политиката, ста-
нали известни не само с делата си, но и с любовните си авантюри и с неизбеж-
но свързаните с тях писма. Да, но същият този млад българин от онова време
не пишеше любовни писма, защото за флиртуване от разстояние вече имаше
телефон, а в класната стая или в студентската аудитория функционираше без-
погрешно системата „изпращане на бележка“. Любовната кореспонденция за-
почваше обикновено с питане за уроци или трудни задачи, за някоя книга или
записки на пропуснати лекции, за да завърши с покана за купон, за разходка
из парка или за слушане на новата ми плоча или новите ми записи на Елвис
Пресли, Бийтълс или Луис Армстронг и Ела Фицджералд… Да пишеш любов-
но писмо ли? Нали утре ще го чете вече цялото училище и ще бъдеш публично
осмян и опозорен. (Да не говорим, че през 50-те години на миналия век за це-
лувка в училище или в университета често и изключваха от съответното учеб-
но заведение!) В динамичния свят на кипналата млада кръв кратката бележка
освен че беше неангажираща (ако искаш, ела да слушаме плоча), носеше още
и предупредителен подтекст (ако не дойдеш, ще дойде друга). Днес благодаре-
ние на електронния технологичен напредък (SMS, Chat, Skype, Facebook и т.н.)
процедурата е къде-къде по-улеснена. Не само свалката, но и първите любовни
признания започват да стават виртуални, а ако това сполети и първата целувка,
никой да не се чуди защо раждаемостта ще намалее още повече.
Припомням всичко това, защото през последните един-два века, през ко-
ито изгражда отново цивилизационната си самоличност, българската държа-
ва много често прилича на юноша, на когото природата отваря очите за това
и онова, но той – къде заради високия градус на кръвообращението, къде от
вековно насажданата патриархална младенческа свенливост да не му се прис-
меят – все се разминава с класическия любовен епистоларен жанр, познат от
европейските култури. Ето – и тази книга ви предлага в самото си начало об-
разци от т.н. през Възраждането „писмовници“, които обаче с трогателната си
непохватност едва ли са помогнали на някого да изрази чувствата си, нещо,
което си е било и неприлично според тогавашните нрави. Една задявка на
седянката с подходяща гатанка или закачлива любовна народна песен, една
китка на чешмата или хващане на хорото до избрания човек са свършвали
много по-добра работа, при това с почти същия неангажиращо-предупреди-
телен подтекст и ефект на по-късната бележка. Улисано в осъществяването
на такива глобални и основополагащи човешки дела, като създаване на дом
и семейство, извоюване на независимост и изграждане на държавност, бъл-
гарското общество наистина твърде често няма време да пише дълги любов-
ни писма, затова и нерядко избира жанра на великата „бележка“. Една такава
„бележка“ до жена си в драматичен момент Захари Стоянов успява дори да
вмести в телеграма. С малко по-дълга „бележка“ Ботев оставя едно от най-
величавите любовни послания в историята на човечеството. С още малко
по-дълги текстове от същия жанр общуват с обичаните си жени спасителите
на българската държава след Освобождението Стефан Стамболов и генерал
Рачо Петров, както и някои от героите от Балканските войни. Ако се вгледаме
по-внимателно в тези „писма“, ще видим дори и че в тях се говори по-мал-
ко за чувства и много повече за това, което става в държавата. Българската
обществено-политическа атмосфера като че зарежда с гръмотевично нервно
напрежение и любовния живот на българина и това се вижда и от много дру-
ги от доста сполучливо подбраните в тази книга писма на видни българи още
от Възраждането и до днес. По-различни любовни послания започват да се
пишат няколко десетилетия след Освобождението и в периода между войни-
те. Сред писмата на Вазов и Евгения Марс, на Пенчо Славейков и Мара Белче-
ва, на Яворов и Мина, на Йовков, Теодор Траянов, Боян Пенев, Дора Габе, Яна
Язова и други ще открием не само изящни образци на „любовния“ писмовен
жанр, но и неоценими по стойността и значимостта си документи за богатата,
интересна и понякога дори изненадващо различна от нашите представи ду-
шевност на големите ни писатели и интелектуалци. Ще разберем например,
че единодушно смятаният за най-мрачния български символист Теодор Тра-
янов е бил всъщност неподозирано ведър, остроумен и съвсем по дядосла-
вейковски еротично-шеговито-закачлив и ненаситен любовник, поради кое-
то и щедро ще сме склонни да му простим, че семейното си щастие с обичани
жена и деца е „допълнил“ още по-щастливо и с романтичната си „палава”
любов с прекрасната актриса Дора Дюстабанова. Ще видим как между ре-
довете на любовните писма до проф. Балабанов се протяга хитро-гальовно
и мърка като мъничко глезено котенце не някоя кокотка безделничка, а еп-
ичната авторка на едни от най-добрите български исторически романи Яна
Язова. Обратно – ще ни изненада почти ултимативният тон на някои редове
от писмата до Яворов на Лора – дама от софийския хайлайф, която дължи ос-
таването си в историята единствено на трагичната си връзка с великия поет.
Писмата на Яворов до Мина и до Дора Габе са толкова различни като посла-
ния, че ни разкриват и частица от истината на собственото му признание, че
в душата му „се борят две души“... Ще се докоснем и до драматичната вселе-
на от чувства, родена в сложното взаимно преплитане на съдбите в големия
„четириъгълник“ Яворов – Дора Габе – Боян Пенев – Елисавета Багряна... Ще
открием с голяма изненада и още нещо – че за разлика от очакванията ни и от
създадените шаблони не всички от големите ни поети ни запленяват по яво-
ровски с любовните си писма; че с не по-малко поезия, нежност, искреност и
фантазия от тези на най-големите ни поети са заредени писмата на великия
разказвач Йовков, на крупните ерудити Боян Пенев, Александър Балабанов
или Иван Хаджийски, на големия български финансист и политик Атанас Бу-
ров, на знаменития художник Цанко Лавренов...
Да, по ред обществено-политически или патриархално-традиционно обу-
словени народопсихологични причини българското любовно писмо е рядка
птица, но затова пък именно подобно на редките птици е в състояние да те
изненада, да те възхити или натъжи, във всички случаи – да не те остави рав-
нодушен, да обогати представите ти за уж всеизвестни досега видове и родо-
ве шарени пернати и да те накара носталгично да завидиш на онези ръце, от
които те са излитали или пък към които са се устремявали.

Кирил Топалов

Из книгата „Бленувам те. Любовни писма на знаменити българи”
ИК „Кръгозор” 2010; Всички права запазени


Print