Сватовникът от Перигор
Джулия Стюарт
...ВЯТЪРЪТ ПОДУШИ ТАБЕЛАТА НА ВХОДА НА СЕЛОТО, която гласеше: „Намалете скоростта! Ние сме само 33-ма!”. Не минаваше ден, без да духа. Никой от късогледите метеоролози в Париж, които правеха редовни посещения до малката общност в северозападния край на Перигор Вер1, не можеше да обясни причините за странния климат. Някои от жителите на околните селца смятаха, че вихрите са виновни за лошата репутация на селото, понеже вятърът бе всепризнат причинител на лудостта.
Имаше безброй обяснения за това как селото било кръстено Амор сюр Бел, но само едно беше вярно. Бел, както всеки точно отбелязваше, беше името на реката, която скачаше с тромави подскоци в коритото си. Тя не бе кой знае каква река, на места не бе по-широка от височината на Стефан Жоли, факт, отбелязан от онези, които случайно бяха видели как един следобед хлебарят падна в нея, докато береше дива мента. Той лежа няколко минути, неспособен да мръдне, докато гигантският му корем стърчеше над бистрата вода като полумесец. Гледката бе толкова невероятна, че трябваше да мине малко време, преди хората на моста да се окопитят, да престанат да зяпат и да се притекат на помощ на човека, за да го изправят на смешните му малки крачета.
Лизет Робер настояваше, че името идело от Амор - любовта, която бе проникнала от поколения в нейната фамилия, една от най-старите в селото, като изтъкваше, че прапрабаба й била бутнала прапрадядо й в кладенеца, тъй като проявявал по-силно греховно привличане към магарето си, отколкото към нея; че един от чичовците й не живял никога с майката на петте им деца, тъй като миризмата й била прекалено силна; че самата тя, която беше вдовица, не бе срещнала отново любовта въпреки всепризната си и несравнима хубост.
Жилбер Дюбюсон твърдеше, че селото е кръстено на името на Свети Амор. Според пощальона някогашният еретик от 15.век, когато видял красотата на мястото, казал че подобна хубост може да е дадена само от Бога, приел християнството и основал манастир в близките гори. Той настояваше за тази история, дори когато му изтъкваха, че в селото никога не е имало нещо, което е заслужавало да се види; че единствените останки от постройка в гората бе една очукана стара ловна хижа, в която се провеждаха обезумелите срещи на прелюбодейците, и че ако съществуваше толкова тясна връзка с християнството, то обитателите му със сигурност щяха да имат по-висок морал.
Истината бе, че Амор сюр Бел бе кръстено на Маркус Дамор – римски войник, който напуснал легиона, вслушвайки се в гласа на недоволните си черва, за да се бие на страната на галите, тъй като бе дочул, че техните готвачи и доставчици на провизии били по-добри. След като произвел шест грозни деца, той започнал да култивира една нова и тайнствена култура в нивите около селото, която неговите съотечественици донесли от Италия. Това растение раждало гроздове от червени и зелени зърна, които ферментирали след смачкване, а полученото питие осигурявало забележителната способност да подобрява настроението на жителите. Заловен от римляните, докато обработвал лозята си, Дамор бил обвинен в дезертьорство, осъден и разпънат на кръст.
Фаталната му грешка била, че се установил в село, което било на пътя на римските легиони, маршируващи между Ангулем и Перигио. Непоносимо голям брой от тях спирали, привлечени от извора, за който се смятало, че лекува подагра. Жителите, които хранели войниците, докато те киснели мръсните си крака в тяхната питейна вода, накрая пуснали слуха, че водата лекува и сексуалното желание, което моментално сложило край на посетителите и техните кални сандали. Но мъките на селяните далеч не свършили. Защото, когато християнството завладяло цялата област, чудотворният извор бил посветен на свети Петър и мястото веднъж годишно било заливано от поклонници, чиито навици били дори по-гибелни и от тези на разпасаните римски легионери.
Има един кратък момент на слава в позорната селска история. Преди да тръгне на своя поход към Русия, Наполеон помолил собствениците на местните ковачници, в това число и от Амор сюр Бел, да изработят оръдията му - една чест, която била толкова голяма, че ръцете на ковачите треперели, докато изпълнявали височайшата поръчка. Преди да потегли императорът раздал щедро IOU2 и благороднически титли на собствениците на ковачници. Но след разгрома си в Русия той отказал да плати дълговете си и те фалирали. Селяните се върнали на нивите си, ругаейки дребния генерал и се завили отново с познатото им до болка наметало на мизерията.
Жителите потръпнали още веднъж, този път от страх, когато през 1936 година пристигнали мъже с коне и каруци, за да инсталират първите електрически стълбове. Те потръпнали за пореден път, но този път от вълнение, когато мъжете се върнали, този път с моторни коли през 1967, за да положат тръби за канализация и течаща вода, макар че кранчетата на чешмите останали неизползвани още няколко години.
С минаване на времето съмнителният изглед на Амор сюр Бел се влошаваше. Само преди едно поколение селото имаше четири пъти повече население. Оттогава насам единадесет къщи бяха опустели и клекнали на колене в отчаяние. Няколко каменни хамбара, вратите на които отдавна бяха изгнили, се задушаваха от нападението на бурените. Стените им бяха в плен на бръшляна с цвят на кости и отдавна се бяха отказали от желанието да живеят дълго. Селото нямаше дори каменен кръст, който бил преместен от някакъв свещеник още през миналия век, защото решил, че повече не го заслужава, след като една потисната и мрачна местна жителка пробола с нож съпруга си до смърт, понеже не можела повече да гледа доволното му лице.
Обаче не особено впечатляващият вид на селото работеше в негова полза. Защото англичаните, които прииждаха като скакалци, решиха, че мястото е прекалено грозно, за да бъде колонизирано. В резултат на това Амор сюр Бел се радваше на привилегията да бъде единственото място в радиус от километри, населено само с местни жители. Тук посетителите бяха рядкост. Повечето туристи, който минаваха случайно покрай изоставения замък, който осем пъти бе преминавал от ръцете на французите в ръцете на англичаните и обратно по време на Стогодишната война, и чиито укрепления с липсващи части от зъберите бяха прекалено позорни, шокиращи и възмутителни, че да бъдат споменати в пътеводителите, просто продължаваха пътя си, без да спрат.
По едно време жителите на Амор сюр Бел се опитаха да представят селото си за град с надеждата да си осигурят повече внимание от местните власти. Ив Левек, който винаги бе мечтал за градски плувен басейн, въпреки факта, че бе единственият човек, който можеше да си позволи удоволствието да плува в него, написа писмо до съвета, в което съобщи, че след една особено студена зима в селото имало истински бум от бебета. Не само това, но много външни хора неочаквано забелязали несравнимата красота и чар на Амор сюр Бел и го направили свой дом. След няколко седмици зъболекарят получи отговор, в който се казваше, че за да има някаква промяна в статута на селото, трябва да се направи преброяване на населението, за което бе определена дата след два месеца. До всички роднини в страната, които не бяха получавали от години дори картичка за Коледа, бързо бяха изпратени телеграми, с които бяха поканени да им гостуват, като се посочваше точната дата на посещението. Беше изпратена бележка дори до една пралеля в Нюфаундленд и телеграма до една втора братовчедка в Суонси.
Когато настъпи денят на преброяването, населението се бе увеличило само с двама човека. При положение че плановете му бяха осуетени, Ив Левек изтича в бръснарницата и помоли Гийом Ладусет за всички перуки, изкуствени бради, мустаци и бакембарди, които притежаваше. Зъболекарят успя да се пребори с голямата картонена кутия и разпредели съдържанието й сред селяните. Когато чиновникът от съвета пристигна, за своя изненада откри едно обилно окосмено население. Докато вървеше из селото със списъка, той срещна един жител, който седеше на стълбите на църквата, рисуваше и си приличаше като две капки вода с мъжа, който преди малко бе видял пред бар Сен Жус. Единствената разлика между двамата бе, че първият бе напълно плешив. Но онова, което най-много удиви чиновника, бе, че някои от господата с най-дълги бради имаха гърди. Когато приключи с преброяването, населението на Амор сюр Бел, много от които, както той забеляза, бяха останали почти без дъх и страдаха от хронично изпотяване, бе осемстотин деветдесет и седем души. Същата вечер празнуващият Ив Левек започна да разпитва из бара за охранители доброволци.
Следващият вторник обаче неочаквано и без предупреждение пристигна втори инспектор. Ив Левек, който в същото време случайно поправяше покрива си, беше първият, който го забеляза да върви из селото със списъка за преброяване. Ужасен, той скочи от стълбата, но в паниката си не успя да си спомни у кого бе останала кутията с перуки и бради, които чакаха да бъдат сресани, преди да бъдат върнати на гнусливия бръснар. До края на седмицата в къщата на зъболекаря пристигна писмо, в което се казваше, че „след две официални проверки на населението на Амор сюр Бел статутът му остава непроменен.”
Из книгата “Сватовникът от Перигор” на Джулия Стюарт
С) ИК „Кръгозор” 2010, всички права запазени
1 Област в Южна Франция, Вилфранс, всички градове, споменати в книгата, съществуват – Нонтрон, Брантом, Перигио, Сен Жан дьо Кол, главен град Тулуза (бел. пр.)
2 IOU –бележка за дълг (бел. пр.)